Архив

Недей разплаква никога жена!

Недей разплаква никога жена!
Че, казват Господ и брои сълзите..
Ти обич дай и. Нежна при това..
И тя ще ти осмисли дните..

Недей разплаква никога жена,
че те самите мили са създания..
Макар, понякога да бъдат за беля
причината, за нашите страдания..

Недей разплаква никога жена!
Красиво цвете просто подари и..
И винаги с усмивка на уста,
грешките и нейни ти прости и…

Недей разплаква никога жена!
Люби я с трепет, страст и нежност!
Шепни и влюбените си слова..
И тя ще бъде твоя цяла вечност..

Недей разплаква никога жена!
Че, казват Господ и брои сълзите..
Посрещай я с усмивка в утринта,
а нощем я целувай сред звездите..

Реклами

По следите на спомена

Понякога съм тиха (като спомен),
невидима докосвам твоя сън,
а ти си и невинен, и виновен,
че твоя съм, но повече не съм.
Тогава съм и бледа (като восък)
от цялото това разнопосочие,
а някога бях палеща и боса,
и всеки миг превръщах в многоточие…
Ах, някога… Разливахме се в погледи,
премрежваше се нощното небе…
И днес изглежда толкова възможно,
но времето нашепва, че не е.
Понякога… Понякога съм същата –
онази шеметна причина да те има,
ухаеща на твоето прегръщане,
неутолима и неустоима…

Яна Вълчева

Ако имам теб…

Бях Бягащата по вълните. Бях вълна.
Русалка бях. И приказно момиче.
Но после се превърнах във жена.
Защото пожелах да те обичам.

Отрязах дългите си, къдрави коси.
Затворих в мида мамещите песни.
Морето каза, че ще ме боли.
Но аз не вярвах. Мислех, че е лесно.

Кажи ми, моля те, че не греша…
Кажи ми, че ще мога да остана
във този твой така човешки свят.
Без залезът да ме превърне в пяна.

Защото аз избрах да съм жена.
Защото пожелах да те обичам.
Сбогувах се с последната вълна
и … нямам нищо.
Или имам всичко…

Обичам

Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.
Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.
Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.
Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,
Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира..

Станка Пенчева

НЕ МЕ СЪДЕТЕ!

Не ме корете строго за тъгата,
нито за капналата по листа сълза,
понякога ме чакат на вратата
и карат ме със шепот да крещя.

И за крилете ми сега не ме съдете!
Били ненужни – чувам – не навреме…
Обичат ли ме – хуквам с ветровете
и бързам от дъгата къс да взема.

Не ми се карайте за крехките надежди,
за пеперудените, дъхави мечти,
за факта, че живота си подреждам
по случващото се СЕГА, а не ПРЕДИ.

Не гледайте под лупа лудостта ми
да бъда блян омаен в нощ безлунна,
да пея с повика на клетките в кръвта ми,
да съм спонтанна, буйна, неразумна.

Днес без свян стоя пред всички
с укоряващ взор и камъни в ръцете:
Докрай ще се раздам, за да обичам
и съм готова да си плащам греховете!

ЗАБРАВЕНИ ВЪЛШЕБСТВА

Тази сутрин реших да се върна
към нещата, които оставих.
Към мечтите, които във тъмното
запокитих и там ги забравих.

С тих трепет открехвам вратите
на сърцето, които затворих…
Боже, всичко от прах е покрито
и не смее да ме заговори!

Там на рафта пред мене съзирам
очилата ми в розово /милите/-
колко хора през тях са преминали,
колко пъстро съм виждала в сивото!?

Отстрани – кротко сгушени,скромни
са крилете ми, дето ме носеха.
По перата пречупени спомних си,
че съм падала, но не съм просила.

До „кутийките-смях“ и трапчинките
е нослето с връхче закачливо
– те напомнят за щастия минали
за приятелства – мъртви и живи.

Най-отгоре стои смелостта ми
със чертата-упорство на челото,
още дишат страстта, дързостта ми
/даже мисля по шепа да взема/.

Тъжна истина днес осъзнавам:
търся в другите – светлото, ценното,
а вълшебствата в мен съм забравила
да ме чакат безумно във времето!

Самодива

Разхождаш се по горската пътека,
а всъщност по снагата ми вървиш.
Почиваш си върху тревата мека,
глава положил върху моите гърди.
Навеждаш се над струите кристални
от устните ми изворни да пиеш.
Лъч, отразен от капчици овални,
е поглед мой. Защо очи ти криеш?
С ръка повдигаш клоните зелени –
даряваш ласката на моите коси.
Цветята пъстри, празнично огрени –
това са моите безценни накити.
Напременена радостно те срещам
в гората светла – моя същност и душа.
Но ти не виждаш моята надежда,
не виждаш мен, протегнатата ми ръка.
Ти виждаш път, и извор, и дървета –
едни и същи даже и след век.
Оплаквам аз съдбата си проклета
на самодива, влюбена в човек.